ПОЗИЦИЯ НА СВ. СИНОД НА БПЦ

по Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки


Българската православна църква разбира проблема за донорството и трансплантацията на органи, тъкани и клетки и значението му като елемент от нашата съвременност, реализиращ непреходните човешки надежди, пораждащ още по-големи очаквания, но и налагащ неизбежни предпоставки. Желанието на човека да разшири границите на земния си живот е благословено от Православната църква, виждаща в това възможност за покаяние, добри дела и духовно развитие, изпълнение на божествения призив “бъдете свети, защото Аз (Господ, Бог ваш) съм свет” (Лев. 11:44).

Мъдростта на Свещеното Писание ни учи, че човекът е “венецът на творението”  “образ и подобие” на божествената Личност,  и в изпълнение на своето предначертание той е връзката между Твореца и творението. Човекът е отражение на божественото, защото създанието говори за своя Създател. Най-съвършеният дар, даден в притежание на човека от безначалното и безгранично Битие, е неговата свобода. Свободата е независим акт на волеизявление, дарена на човека като духовно същество. Човешката личност притежава от Самия Бог правото самостойно да насочва своята воля към приемане или отхвърляне на решения. Всичко, което засяга живота, смъртта и духовния образ на човека, предполага драговолно изразяване на индивидуална позиция.
Без свобода любовта не съществува, а “Бог е любов” (1 Иоан. 4:8). Българската православна църква възприема донорството, и в проекция  трансплантациите, като изява на любов, като вид алтруизъм. Да обичаш означава безкористно и безрезервно себеотдаване, така както Всемогъщият по неизмеримата Си милост е изпълнил света с блага за всички  “Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144:9). Донор означава “дарител”, събрат, който дарява не просто орган, а живот и надежда. Даряване означава осъзнато, ненасилствено и свободно взето решение. Да дариш означава да проявиш обич и съпричастие.

В човешката любов говори Всевишният

Извън свободната воля решението никога не е автентично. Съгласието е неприкосновен акт на личността, израз на нейния индивидуален избор. Ето защо налагане господството на чужда воля, която “подразбира” личната, е недопустимо. В този случай “подразбиране” заявява интерес и Църквата го отхвърля като морално неприемливо, защото то опорочава съгласието. Извън съзнателното съгласие няма акт на даряване.
Църквата отстоява своето учение, че човекът е уникална и неповторима идентичност: психотелесна свързаност между вечната му душа и неговото тяло, а не просто биологична единица. Човекът не е предпоставка на себе си, неговото съществуване е дар от Бога. И въпреки че животът е даден на човека така, че той да притежава правото дори да го дари на своя ближен като саможертва пред Всемилостивия, човешката душа и човешкото тяло принадлежат единствено на самия човек и на Бога.
Православната Христова Църква никога няма да признае на другиго правото да бъде Вседържител, защото Притежател на това право по природа е само Един  “Творецът на небето и земята, на всичко видимо и невидимо” (Символ на вярата, чл. 1).
Законодателното приемане на принципа “съгласие по подразбиране” учредява изразяването на несъгласие като единствено възможна действена личностна позиция спрямо донорството и трансплантациите. Българската православна църква смята, че донорството и трансплантациите се нуждаят не от допълнителен обществен негативизъм, а от обществено приемане, защото, ако те не бъдат активно осъзнати и приети, то как ще се утвърдят и функционират?
Тенденцията за развиване на трансплантациите, насочена единствено към практическото осигуряване на донори, трябва да бъде ориентирана и към развиване на донорска култура. По този въпрос държавата ще получи духовната и практическа подкрепа на  Православната църква, но да се мисли, че тя ще приеме убеждения, чужди на Неговия Дух и учение, е невъзможно.
Българската православна църква отхвърля идеята, че религията трябва да се разглежда като дистанциран компонент, извън сферата на която и да било човешка дейност, и още по-малко  извън сферата на медицината.  Вярата е съвкупност от ценности и произтичащи от тях принципи, които са фундаментални, а не второстепенни за човешкото съзнание. Във всяка дейност на човека, разгледана и в нейния чисто практически аспект, нравствеността не отсъства, а функционира като регулатор.

Опитът да се покаже моралът единствено като “целесъобразност” е липса на морал

“Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния” (Сир. 38: 1-2).Когато отделяме медицината от християнската етика, това я превръща от познатото хуманно служение на човека в една индустрия за здраве, продаваща своя продукт на онзи, който може да отговори на цената му. Това е преследване на евгенични цели чрез сегрегация на икономическа основа и Църквата безусловно го осъжда. Православната църква не приема “хуманност” с комерсиални устои и нравствеността  като утилитарен рационализъм.

Фундаменталният принцип на човешката цивилизация е нейната социалност

Човекът е социално същество.
Българската православна църква не приема, че незаявеният отказ трябва да се тълкува като съгласие, защото липсата на отказ, освен на възможно съгласие, може да се дължи и на множество други причини  като неинформираност, липса на възможност за волеизява, не на последно място  липса на взето решение, и на много други. Ако един гражданин, който още не е определил своята позиция по въпроса за донорството, изпадне в мозъчна смърт и, естествено, повече не може да направи това, то кой и с какво право ще “подразбира” неговото съгласие? Социалните връзки у нас са силно увредени и какво ще се случи, ако семейството остане неизвестно или не бъде открито “в разумно кратък срок”?


Оскверняването на смъртта е оскверняване на живота и между двете граница няма

Освен при даряване на органи от живи донори, във всички останали случаи задължително се спазва принципът “анонимност”, за да бъдат защитени от комерсиализация донорството и трансплантациите. Гаранцията на анонимността е заложена както в международно приетите етически стандарти  Международния кодекс на медицинската етика и Декларацията от Женева на Световната медицинска асоциация, така и в предвидената за целта от българския законодател разпоредба на чл. 8 от Закона за трансплантациите: “Забранява се разпространяването на данни, позволяващи идентификация на донора или реципиента”. При наличието на всички тези международни и държавни гаранции, как се стигна дотам, че медиите често оповестяват имената на донори и реципиенти?
Донорството в България е напълно компрометирано, щом не представлява проблем репортери да се добират до лични данни за него. А нима ще е проблем за друг, за когото това е въпрос на живот и смърт или на съществен финансов интерес?
Как ще се гарантира принципът на “информираното несъгласие” по отношение на ромското малцинство, където се наблюдава ужасяваща  неграмотност, смъртоносна мизерия и демонична търговия с човешки тела и човешки същества? Как ще се гарантира при деца, лишени от родителска обич и ласка? Как ще се гарантира при децата и възрастните с ментални увреждания, подложени на систематично умъртвяване? Как ще се гарантира при бездомниците и кой знае техния брой? Една немалка част от тези хора дори нямат лични документи и за държавата те не съществуват. Изтребление, рожба на алчността и бездушието,което завършва с разпродажба на труповете. Кръгът е затворен.“И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му”(Откр. 6:8). В параграф 27, ал. 1, от преходните и заключителни разпоредби на приетия закон е предвидено: “Министерството на здравеопазването информира българските граждани по достъпен начин за условията и реда за вземане и присаждане на органи, тъкани и клетки в срок до 31 март 2007 год.”
Информиране?!
По повод официалното изявление на ръководството на Тъканна Банка “Остеоцентър България”, публикувано във в. “Стандарт”  от 31 август 2006 г. и в. “Дума” от 1 септември 2006 г., в което се споменава, че в научно-обществения съвет на ЕАТА фигурират “и висши представители на Българската православна църква”, Светият Синод на БПЦ категорично заявява пред Бога и пред българския народ, че никога не е упълномощавал никого да представлява Църквата в структурите на Евроатлантическия трансплант алианс.
Като отправя своя апел към изконната вяра в доброто у всеки един от нас, Българската православна църква декларира, че в рамките на своята божествена мисия си запазва правото на действие с всички легални средства с цел защита на човешката същност и съвест. “Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие” (1 Кор. 3: 16-17).

Гл. секретар на Св. Синод
† Стобийски епископ НАУМ









Религиите и трансплантацията


Православна църква
От Александър М. Ставропулос



Вселенската Патриаршия на Константинопол, която проявява жив интерес към всички въпроси, занимаващи хората в днешно време и църквата на Гърция гледат на изследването на трансплантацията като на задача с най-висок приоритет.

Вселенската Патриаршия помоли един професор по канонично право от Теологичния факултет на Атинския университет да подготви изследване по въпроса за трансплантацията от мъртви на живи човешки същества.(1) Специалната синодална Комисия по биоетика на Църквата на Гърция, създадена през м.декември 1998 година, работи по въпроса и през м. декември 1999 година представи изследването си на Светия синод. На базата на това изследване Светият синод изготви официален текст, съдържащ 55 тезиса относно етиката на трансплантацията.(2) По думите на Председателя на Комисията по биоетика, брат Николаос Хаджиниколау, с този текст Църквата не само очертава рамката на етичния си подход и мислене, но освен това изказва позицията и отправя критиките си по отношение на трансплантациите и законите, които ги регулират.(3)

Текстът включва десет глави/параграфи, в които се излагат основните и специалните принципи, разглежда се ролята на медицината и възможността да се даряват органи и се изследва въпроса за мозъчната смърт, съзнанието и презумпцията за съгласие и съгласието на родителите. Той отразява ясно опасенията на Църквата и излага мнението и относно новото законодателство за трансплантациите. Разгледан е въпросът как Църквата трябва да действа на ниво свещеници и какви трябва да бъдат нейните практики.

Текстът в кутийката отразява основните положения, които, макар и да изхождат от местна църква на страна-членка на Европейския съюз, отразяват икуменическия дух на Православната църква.(4)



Основни положения на 55-те тези
Църквата гледа на трансплантациите, както и на всичко, отнасящо се до здравето на човешките същества и борбата им със смъртта, с много съчувствие и разбиране. Тя иска да помогне на реципиента, но също да се зачита и донора

Етичните критерии, които църквата прилага по отношение на трансплантациите, както и критериите, прилагани по отношение на всички други въпроси, трябва да бъдат поставени на духовна основа [2].

Църквата подкрепя и насърчава всичко, което се издига над индивидуализма и себелюбието, и което свързва човешките същества с връзки, основаващи се на реципрочност и взаимност [3].

Дареният орган превръща трагедията на реципиента в надежда за живот. Църквата им дава благословията си, ако в процеса на трансплантацията се защитава съзнанието на донора и не се нарушават духовните ценности [4].

При никакви обстоятелства и по никакъв начин не може да се жертва уважението, дължимо на донора, заради нуждата на реципиента да живее [5а]. Понятието "даряване на орган" трябва задължително да включва понятието "съзнателно съгласие" на донора, т.е. донорът трябва свободно и без ограничение да се съгласи да му бъдат взети органи. Актът на даряване трябва да бъде искрен/истински [5б].

Теологията на препятства усилията на медицината да подобрява и възстановява здравето на човешките същества, като по този начин удължава живота им. И все пак, тя отчита относителния характер на живота, поставяйки като необходими условия зачитането на лицето и на благополучието на неговия ближен [6] и държейки всичко да се извършва в рамките на правилата и принципите на медицинската и биомедицинската етика, които защитават личността на всеки индивид [7].

Животът е дар от Бога. Животът, който ни се дава, е в такава степен наша собственост, че ние можем дори да го дадем с любов [8].

Духовната основа на християнската етика относно трансплантацията е психологическата готовност да "дадеш себе си". Да дадеш живота си, а следователно – да дадеш тялото си, не е акт на самоубийство или евтаназия. Даването на живота е голям акт. Даването на органи е благословен малък акт (виж 1 Йоан, 3:16 и Йоан, 15:13) [9].

Следователно, всеки, който желае да дари органите си, дарява не само органите си, но и самия си живот. Това не е само акт на даване, но и на саможертва [10].

Църквата подкрепя и насърчава даряването от живи донори на органи, от които имаме по два (бъбреци), и на тъкани (кръв, кожа, костен мозък) [11].

По отношение на определението за мозъчна смърт Църквата уважава и се доверява на медицинските изследвания и на клиничната практика и следователно, приема универсално приетото определение за мозъчна смърт като отговарящо на необратимия биологически край на човешкото същество [12]. При диагностициране на мозъчната смърт трябва да се прилагат строго международно утвърдените. критерии [15].

Едва след категоричното диагностициране на мозъчната смърт може да се разглежда въпроса дали лицето е донор или не (т.е. дали имa дадено съгласие), за да може диагнозата да бъде напълно обективна и да не бъде повлияна по никакъв начин [16].

Даряването на органи от донори в състояние на мозъчна смърт и информираното съзнателно съгласие на здрав човек да дари органите си на болен човек са актове на алтруизъм и любов и са в съгласие с учението и вярванията на Православната църква [17].

Даряването предполага съзнателно съгласие на донора. Всяко предположение по отношение на намеренията на донора представлява намеса в свободната му воля и следователно, е неприемливо [18].

Чрез дарението си донорът носи полза на другите, но и сам получава полза, съгласявайки се с дарението. Той спасява биологичния живот на реципиента, но спасява и собствения си духовен живот [20].

Съгласието не е нещо вторично и не трябва да бъде прикривано от никакъв друг акт (например, допитване до населението или използване на донорски карти и т.н.). Заявлението на донора трябва да бъде направено свободно и съзнателно в резултат от внимателно обмисляне [21].

При определени обстоятелства в контекста на семейните връзки съгласие може да дадат и родителите, при условие, че то не противоречи на желанието на донора [22]. Законът трябва във всички случаи да се погрижи да няма никакво съмнение, че родителите търгуват с дарените органи [23].
Православната църква има задължението да защитава акта и участващите лица от евентуалио малтретиране, експлоатация и дори жертва с цел трансплантация, които обслужват големи икономически интереси [25].

Православната църква не се противопоставя по етични съображения на даряването на органи на реципиент, определен предварително от и който е роднина или приятел на донора, въпреки че гръцкото и международното законодателство предвиждат анонимност както на донора, така и на реципиента (с изключение на случая на даряване на бъбреци от живи донори) [27].

По отношение на използването на изкуствени органи или органи от други генетично модифицирани видове или продукти на клониране, църквата, имайки предвид липсата на убедителни доказателства от научни изследвания и несигурността на бъдещите разработки, за момента се въздържа да изкаже своето мнение и съображения [29].

Светият синод се отнася критично към новото гръцко законодателство за защита на трансплантациите, преобладаващият тон в което е този на утилитарно изследване и строг рационализъм [30].

Между другото, той не може да приеме предвиденото в това законодателство положение, че липсата на отказ за трансплантация от страна на родителите ще се тълкува като съгласие на донора (раздел 12, параграф 4 от закон № 2737) [31]. Обcтоятелството, че родителите не могат да бъдат открити или че няма родители не може да се тълкува като липса на отказ за трансплантация от страна на родителите. Клаузата за "липсата на отказ" е шантаж на личната съвест [32].

Съгласието и липсата на отказ са две съвсем различни поиятия. Волята на държавата и на обществото не може да замести личната свобода на изразяване [33].

Държавата няма никакво право да се намесва в личното пространство от живота на хората [34].

Но, освен правото на критика, Църквата има задължение да се бори за поддържане на принципите и ползата от политиката на трансплантации. Нейната основна цел трябва да бъде създаването на духовна традиция за даряване на органи като реакция на духовната потребност на донора от дарителство. Toгaвa намирането на донорски органи ще бъде лесно и популяризирането на трансплантациите вече няма да бъде цел, а ще се превърне в естествен резултат [39].

Помощта на свещениците също помага на донора да превъзмогне страха от смъртта, а на реципиента – да се съсредоточи върху духовното измерение на удължаването на живота [40]. Църквата благославя желаещите да станат донори, но разбира и онези, които се колебаят. Помощта, която тя оказва, трябва да бъде включена в определени ритуали [41].
Трансплантацията е може би един от малкото въпроси, по които държавата се нуждае пряко от помощта на Църквата; действително, Църквата може да играе съществена роля за бъдещето на трансплантациите. А това предполага както сериозни права, така и важни задължения [46]. Църквата трябва да бъде много предпазлива. В сътрудничеството си с държавата тя трябва да постави твърди условия, за да не бъде затрупана с решения и закони на държавата и на други (светски) институции, които могат да бъдат взети или осъществени в напълно различен дух и с напълно различни цели [48].

Освен това, църквата трябва да се погрижи за правилното прилагане на съответното законодателство [51] и, чрез участието на свои представители в Националния съвет по трансплантации и в Националния управителен орган по трансплантации, да насърчава центровете за трансплантации да работят съгласно принципите на зачитане, свобода и любов към човешките същества [55].

________________________________________


(1.)
Професор П. Дж. Бумис представи студията си през м.юни 1998 година и я издаде през 1999 година в книга, озаглавена „Трансплантацията: отражение на теологичния подход”, Хепталофос, Атина, 1999.

(2.)
Изследването на Комисията по биоетика беше публикувано от Отдела за информация и обучение на Църквата на Гърция в сборника „Свещеническа библиотека”, № 4, под заглавие "Църквата и трансплантацията", Атина, 2001. Тя съдържа текста на 55-те тези (на стр. 21-28). Книгата излезе от печат на 8 март 2001 година – деня на откриването на Центъра по биомедицина и етика в Атина (Виронас).

(3.)
В краткото му въведение към книгата, озаглавена "Църквата и трансплантацията", стр.20. Споменатият закон е № 2737 от 27 август 1999 година, Официален вестник на гръцкото правителство, № 174, Част І, стр.3369 – 3679.

(4.)
Цифрата в квадратните скоби означава броя на обобщените тези.



АПБЗ: гр. София,
ул. "Денкоглу"
№ 15, вх. Б, ет. 1

тел/факс
0999 488 001
От цялата страна
на цената на един
градски разговор

+359 894 488 007
+359 894 488 001
+359 894 488 009

office@apbz.eu
apbz@abv.bg